Стихосбирка "Жертвени клади"

Дълбоко в горите шуми синеокото лято.

Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.

Горят и на всички очите и устните али.

И сякаш и в моята нощ е светилник запален.

Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,

аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.

То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,

отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.

Бедния, наивен Дон Кихот —

той мечтал за подвиг цял живот.

С меч и със десница от сребро

тръгнал да се бие за добро.

Стигнал сред дъбравите на стан

шатрите на някакъв керван.

Съжалил той бедните слуги

и решил да ги освободи.

Кръст направил и целунал той,

па се хвърлил във неравен бой.

Хванали го яките слуги —

не мислете, че са туй шеги, —

били с пръчки, били с хулна реч,

счупили му сребърния меч,

счупили му златното сърце.

Дон Кихот, Дон Кихот, мълнии дебнат в лазурите.

Люта отрова във цветните чашки е турена.

Там между храстите в дълги, смълчани редици

дебнат те твоите братя със глад и със зъби в зениците.

Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно осмян и премазан,

дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната пазва.

Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата,

не вярвам, че някакъв бог е направил земята.

Земята — зъл хищник, що стръвно в простора се вие

и носи гора от бесилки, ножове и змии.

Аз вярвам във бесните вълци, що вият в горите смразени,

във стръвните мечки и леките, ловки хиени.

Аз вярвам във злите лъвици, сред жълтите пясъци скрити,

аз вярвам във пъстрите тигри със кръв и със огън в очите.

Душата ми — лъвица стара —

лелее свойта сетна вяра.

Ала понякога над нея

поисквам аз да се надсмея

и почвам приказка тогава,

и почвам приказка такава.

От Аравийската пустиня,

с картеч, с топове, с карабини,

с отровен газ и байонети

надигнали се зверовете

и хвърлили се във превара

връх зверовете на Сахара.

Отпорът бил, не ще и дума,

отчаян, кървав и безумен.

Сто дни и сто нощи се били,

гърмели, клали се, душили —

надвил коварний нападател,

надвитий горко си изпатил,

и, по традицията стара,

събрали се да преговарят.

Във фрак и с кола на гърдите,

започнал гордий победител:

Достопочтени джентлемени,

чакали, тигри и хиени,

чест имам днес, и тъй нататък,

простете, че ще бъда кратък:

ний искаме — да ви ядем!

Чеда на желязната, горда Германия!

Със кръгчета синьо небе под златистите клепки,

със яките мускули, твърди глави и сърца беззаветни и крепки!

И вие, чеда на великата, храбрата Франция,

със тъмни очи като южната вечер, и знойни и весели

и южното слънце в душите си буйни понесли!

Лъжа е, лъжа е безумната кървава приказка.

А тъкмо напротив: там в Африка, дето лъвиците рикат,

под тежкото слънце и тежките южни тръстики,

свирепите тигри, надмогнали свойта жестокост и злоба,

открили са приказна школа по братство и обич.

Но ваште чела са във кръв безнадеждно обагрени,

ушите ви няма да чуят сърдечните речи,

ръцете си с прошка вий няма да стиснете вече:

че ваште десници отдавна със меч са отсечени.

Смири се, о тъмна жестокост,

пред мъртвото, храбро Мароко!

Мароко — ти бунт и тревога,

и пясък, и слънце, и огън,

и гибел, и храброст безумна,

и буйни души, и самуми…

И ето те — мургава маса —

лежиш ти на жълтия пясък,

орлите се вият на стръв и

димят на гърдите ти кърви.

И ето: гърмят там далече

победни камбани и речи,

и смесват се песни и тропот…

Да бъдеш проклета, Европа,

убийци с милионите черкви

и скъпите златни разпятия!

И моят народ е ранен.

И свети до него секира —

тя свети и грей от кръвта.

Земята дими и умира,

и птиците падат в нощта.

Вали тишина и забрава.

И в мрака, безкрайно дълбок,

издига се вопъл сподавен:

„Тук има ли някъде бог?“

Ти, който забравен на кръста мълчиш,

Исусе със тъжните, сини очи.

Исусе с огромната светла душа.

Ти нявга с камшика, разсърден и пламен,

търговците срамно изгони из храма.

И после възлезе, ранен, на Голгота,

със прошка на устни и нежен и кротък.

Ти беше забравил вековната мъдрост,

наивнико светъл със русите къдри.

И днеска ти виждаш и ясно ти става —

че има забава, но няма забрава:

търговците, що ги изгони ти срамно,

изгониха днес пък тебе из храма.

А ти не продумваш, ти тъмен мълчиш,

Исусе с дълбоките, тъжни очи,

Исусе с огромната светла душа.

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.

Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.

Ний всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,

залегнали в дупки и плюшени, меки леговища,

ний всичките хора сме мънички живи бутончета,

а наште сърца — пирометри, и наште душици — балончета.

Върти, Сатана, своите съскащи змии-трансмисии!

И мен ми е тъмно и страшно. И в мойта душа е пустиня.

И аз, о нощи, онемявам пред вашите погледи сини.

И аз съм готов да повярвам, че нейде високо в небето

седи дядо господ на трона със гняв и със милост в сърцето.

Да падна и тихо да шъпна пред старите, шарени куни,

и тях и святото разпятие с тръпни уста да целуна,

да взема причастие ало и жертвено тяло Христово,

със тихата вяра, че нявга той пак ще се върне отново

Вечер така ми говореше двойникът:

Аз си живея самичек на кулата,

що е със гугла от цинк накачулена,

чужд съм на хората, чужд съм на всичките,

стигат ми само липите и птичките.

Мойто чело е от мисъл навъсено,

мойто сърце е от болка разкъсано.

Нявга във презнощ задушна и горестна,

аз ще разтворя със удар прозореца:

ставайте хора, дълбоко задрямали

долу в земята, във избите каменни,

ида и нося ви тайни разгатнати,

нося би синьо небе във душата си!

И — ще се хвърля във мрака над клоните:

плахо ще звъннат задъхани стонове.

Хората, слепи от своите сънища,

няма да видят небето, ни кървите.

Само на обед ще срещнат във вестника,

че в полунощи не знам кой Разцветников,

луд и пиян, от прозореца скочил е

и си е пръснал главата на плочите.

Нея нощ ослепени и мъртви лежаха къщята,

и с огромни сирени ревеше безумният вятър.

Аз се правех, че спя, а във мен страшна мисъл бе скрита.

Моят двойник лежеше тревожен и с пламък в очите.

И когато в среднощ някой викна за помощ на двора,

той се вдигна и бутна крилата на моя прозорец.

Само в миг, като котка, аз скокнах без шум от кревата —

и го блъснах навън, и затръшнах във ужас стъклата.

Нея нощ аз избягах далеч през баири и ниви.

И живея си тук непознат, и живея щастливо.

Мойта тайна лежи като въглен във мене зарита.

Аз съм честен човек, аз съм умен и много почитан.

Ала тръгна ли някога в презнощ към къщи самичек,

сякаш стражи след мен затръбяват и викат, и тичат,

сякаш трепват къщя и дървета и с дигнати шии

през оградите сочат и викат след мене: „Убиец!“

Ти пак преграждаш моя стръмен път,

ти чакаш и усмихваш се отново —

макар че аз поисках твойта смърт

и сам на смърт пред тебе съм виновен.

Разбрах: във мойта кръв се раждаш ти,

тъй както призрак в езерото синьо —

кога пресъхнат тъмните води,

тогаз и ти, броднико, ще погинеш.

Върви наред, но по-далеч от мен.

Така е, знам: напразно пак се пазя.

Аз тръгвам и те гледам примирен

и само —

                само

                        двойно по̀ те мразя!

Зад тъмните върби умира златен ден,

приижда вечерта на милващи вълни.

Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен

и звездния звънар за мирен сън звъни.

Закотвения шлеп пак тук ли ще седи —

покрит със воден мъх и черен лепкав клей?

О, сякаш чер ковчег над тъмните води

за сетен упокой приспивно ни люлей!

Със вързани ръце и тая вечер пак

ний гледаме в копнеж към светналия град.

И чакаме, дали от стихналия бряг

невидими уста не ще ни позоват…

А тихата река разтваря цветна длан

и приказно блестят подводни широти —

о, кой ли тая нощ ранен и изтерзан

кат падаща звезда натам ще полети?

Своя нежнорозов цвят

утрото разтваря

и над мокрий бряг димят

бели, бели пари.

Спрете, майки, своя бяг

в тая утрин плаха:

в син под воден полумрак

кротко те заспаха.

А русалките, отвред

с таен знак събрани,

угасиха с бистър лед

жежките им рани.

Наредиха ги с треви,

със свещици плахи

и ранените глави

с воден крем венчаха.

И покриха ги навек

и ридаха тихо —

и огромния ковчег

вдън земя зариха.

Спрете, майки, спрете вий

в свойта бол безкрайна:

тая светла бездна крий

безутешни тайни.

Ний носим венци от върба и подводни бодили,

в потънали кораби тайно се готвим дене —

а вечер издигаме копия стари и гнили

и яхваме своите призрачни бели коне.

И мълком по речното дъно във дълги редици

ний гоним миража на някаква светла страна.

И в нашите ледни и мътнозелени зеници

гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Ний помним люлякова утрин и песни и смелост

и битка сред розови пламъци в стария Лом,

ний помним последната схватка зад някакво село

и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.

И както ранените миди грижливо и нежно

лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,

тъй носим и ние в сърцата си своите копнежи,

смразени в кристали и бисерни бели зърна.

А речните риби, напуснали своите подмоли,

на хищни ята ни преследват по нашия път:

и с дива жестокост разнищват и хапят на воля

и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе

над сини баири засмяна и чиста луна,

незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза

със глъчка и радост безценните странни зърна.

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни

и нашите жажди за слънце, простор, свобода —

и ярко въз техните смугли чела ще проблесне

през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.

Остана ми спомен за здрач и за цъфнали клони —

ах, бял полюлей в теменужкината нощ окачен,

остана ми само трохата, която отрони,

ти, пътнице тъмна, случайно поспряла при мен.

И може би ти си отдавна забравила всичко —

целувката, здрача и лекия бял полюлей,

но мойта душа, като малка затворена птичка,

години от тази едничка трошица живей.

И ето: тръби пак горняка и зима се спуща,

а птичката, сита и топла, все пей във нощта —

все пей как ще тръгна аз сам със железни обуща

да ходя и диря, и питам за теб по света.

И нека да бъдеш — през девет царства във десето:

ще дойда през огън и преспи, и вятър суров…

вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето

в отплата за твойта едничка трошица любов.

Защото не зная: без нея в студената шепа

какво щях да правя аз, друмник от вихри подет,

и как щях да срещам зората над пустите степи,

където кръстосвам сред облаци, тръне и лед.