Стихосбирка "Лабиринт"
Лабиринт
Очи отворих в сляпо, криво дворче.
Трева ме пъхваше в зелен кафез.
Опримчваха ме мравчени пътечки.
И щом добарах бравата,
завчас
избягах в град с къртичи криволици,
изгърбени от валчест калдъръм.
Там вятърът се виеше объркан,
фучеше заловен в капан...
И щом
пораснах, в свирналия влак се метнах
към по-водовъртежни градове.
Оттам по стълбицата към небето
в затворен херметично самолет.
И все тъй от капан в капан се хвърлях
на призива безкраен на света.
От книга в книга, от любов в любов,
от възраст в друга възраст.
От как в как.
С едно завихрено, растящо ехо
от дума в дума, от защо в защо,
от утре в утре,
от Не! в Не!
Без изход и без затих...
И навред
от себе си оставях по отронка,
за да намеря пътя си назад.
Додето цяла се изнищих в този
усукан в змийски възел лабиринт.
И станах лабиринт самата аз.
1986
Жена
Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневната сивота.
Вярност – срещу изменчивия вятър,
нежност – в загрубелия свят.
От безбройните земни пътища
най-рискования да избереш -
безразсъдния път на сърцето,
и докрай да го извървиш.
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш… Да бъдеш в нощта
светло прозорче, което чака.
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломъци.
Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Да превърнеш във вечност мига.
Твойте прострени ръце за прегръдка
люлка да станат на нов живот.
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка – със бръчка
да заплатиш и във косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Саможертва е да си жена.
И до ранена, разбита гръд
чистите извори да защитаваш —
просто, за да съществува светът.
Горда съм, че съм родена жена.